Така започват всички чудеса -
с една Луна, огромна като обич,
със сините пътеки на нощта
и със звездичките, накацали над покрива.
Тогава стихват
всички страхове
и всички думи нищичко не значат.
И става лесно като две и две
да бъдеш лек, невидим и прозрачен
и да разпериш тайните крила,
които денем криеш упорито,
да се усмихнеш на сънуващия град,
на себе си... и просто да политнеш.
Да минеш над заспалите алеи,
и над синеещите в здрача кестени
и просто да почувстваш, че живееш,
че си куплетче от една вълшебна песен...
Така започват всички чудеса...
и преживяват кратката си вечност.
И сигурно завършват пак с Луна -
огромна. И отчайващо далечна.
автор Caribiana
§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§
Извинете ме, мисис Съдба.
Много рядко към Вас се обръщам.
Днес, обаче, пристигам с молба,
стъпвам тихо и леко – на пръсти.
И от страх да не Ви огорча
с неуместна шега или дума,
аз неловко в момента мълча...
И си мисля – дали е разумно
да Ви моля точно сега
за неща, за които не бива...
Дъх поемам да се престраша,а препуска във вените диво
моята кръв. Може би ще сгреша,
може би ще звучи некрасиво,
но Ви моля днес, мисис Съдба,
разрешете да бъда щастлива,
искам глътчица жива вода –
за да ръся по утрото сиво,
за да светне отново денят
и развявайки огнена грива
слънчев кон да поеме на път...
Всъщност искам,
Съдба,
да съм жива...
автор Румяна Симова
Няма коментари:
Публикуване на коментар